Всичко това бе просто фон. Основната част от сетивата и мислите ми бе съсредоточена върху лицето на Едуард.
До този миг не го бях виждала никога.
Колко пъти се бях взирала в него и се бях възхищавала на красотата му? Колко часове, дни, седмици от живота си бях копняла по това, което тогава смятах за съвършенство? Смятах, че познавам лицето му по-добре от своето. Смятах, че това е единственото сигурно нещо в целия ми свят: безупречното му лице.
Била съм сляпа.
Сега, когато мътните сенски и ограничаващата слабост на човешкото бяха смъкнати от очите ми, за първи път видях лицето му истински. Ахнах и се опитах да намеря нужните думи, но не успях. Такива просто нямаше.