Защото песните не са песни, когато не ги изпееш ти.

П О Е З И Я

Крия се зад маска.
Моята маска.
Крия се зад теб.
Моята маска.


Защото всеки играе на този манифест,
има своя роля.
Останал напълно без чест,
устните му не умеят дори да каже "моля".


Душата ти е обладана
от демони - лъжи.
Душата ти млада
все за Слънцето ръмжи.


Но изчезвам аз като дим небесен,
скрит зад топлите поля.
Ще се върна при теб някоя есен
или през горещите лета.


Ти си моя песен.
Ти, Слънчо небесен.

Сърцето й тупти в теб,
сякаш сирена те гони.
"Ела при мен, ела при мен."
Но опитите й се оказаха безплодни.


Сирената вдигна морскосините очи
и сведе над него червените коси.
Върху лицето й красиво затанцуваха слънчеви лъчи.
Беше успяла да го прелъсти.


Миг по-късно той изчезна,
разби се в нея.
Изгуби се в очите на морската сирена.
А сетне тя се загуби из малката алея.


Устните й докоснаха жертвата,
от неговите устни се откъсна стон.
Ангелът беше по средата,
притаил дъх.


Последен въздъх и той загина.
В нея.
Защото се забърка със сирена.
А сетне тя се загуби из малката алея.

Луда си!
Не, не съм!
Полудяваш!
Наред съм!

Едно момиче. Една душа. Едно сърце. Едни сини очи.
И едно момче. Момчето с кафевите очи.
Срещнали се в океана тих -
и историята им станала любовен стих.

Но кратко продължил техния екстаз,
изгубили се те.
Но след година срещнали се сред море от елмаз.
Тя го погледнала със сините очи на дете.

Зарадвано момчето посмяло да я докосне -
нея, морската кралица!
Но какво ли станало после?
Тя избягала пак като птица.

Минала още една година.
А слънцето греело тъй ясно.
Срещнали се пак в сребърна лавина.
На едно докоснато от Боговете място.

Но тя вече не била морска богиня -
в Египетските пустини командвала тя.
Скрила се зад голямата си пирамида,
се почувствала като в мида.

А тогава го видяла пак -
момчето, момчето от морето!
И без да ги интересува...
устни до устни долепили те.

*в изблик на шизофрения