Лакримоза (роман..)

„Ти си толкова далеч, че мога да те докосна с ръка, но тази
дистанция ме убива.
Ти си толкова далеч, че мога да чуя ударите на сърцето ти, но не и да ги
притежавам.
Ти си толкова далеч, на един шепот разстояние, че това ме кара да се чувствам,
сякаш умирам.
Ти си толкова далеч...

... колкото е онзи забранен
плод в изгубения Рай.

Толкова далеч, че ако реша да се пресегна и да го откъсна, мигом ще сторя Осмия
грях...

По дяволите, толкова далеч!...”


Сенки на болезнено потискани спомени преследват Скитника през вековете. Всяко
едно действие е вършено с професионална безпогрешност, студено и хладнокръвно,
без цветове. Всичко, което има, е това, което няма. Светът минава през него,
променяйки го на пръв поглед, но това, което не може да стори същият този свят,
е да накара сърцето му отново да бие...
И Скитника приема този факт – пътува сред спомените на своите собствени съмнения,
спори с отраженията на миналото. Вика, но единственият, който го чува, е глух и
въпреки това не може да му помогне. Скитосва, бие се, оцелява, вика от
отчаяние, което го тласка напред, продължава сред морето от пясъци. Няма какво
друго да направи. Защото той държи в ръцете си единствено Проклятието,
забраняващо му любов, забраняващо му състрадание, забраняващо му живот в
цветове и избор. Защото той е Вампир, а те имат повече правила и забрани,
отколкото права. Лесно е да прекрачи забраната – но последствията могат да
унищожат целия му свят и най-вече смисълът на целия този Живот сред Смъртта; а
именно – крехкото човешко същество, което Скитника брани със силата на своята
Любов.

Да бъдеш или не...

... унищожен.

Това е въпросът.



Една история за:

Л юбов
А симилация
К ръв
Р азследвания
И рония
М рак
О тмъщение
З абрана
А ктивност

... и още нещо.






















Забележка от автора: Всички събития и лица от това повествование са напълно случайни. Всякаква връзка с истински лица от миналото и/или настоящето е непрунудена и случайна.



П.С. Горещо се надявам да ви хареса .. Тук съм включила най-умелата игра с думи, на която съм способна; Но ако няма никакъв интерес, ще спра да публикувам главите и .. право в кошчето! ..

Уоу. Звучи интересно.
Страхотно си го започнала.
Харесва ми. (:

Благодаря, Крис .. Сега ще публикувам първата част от първа глава.

1. Жив в смъртта
~ Брайън




Тъкмо си мислех, че денят не можеше да стане по-скучен (нито един
клиент!), когато на вратата се почука. Три равномерни, дискретни почуквания. „Човек”, помислих си., „Очевидно жена. Може би секретарка,
счетоводителка или нещо подобно.”. Подсмихнах се, когато вратата се отвори
и вътре влезе висока жена със слабо телосложение, облечена в официален сив
костюм и с коса, пристегната с консервативна прическа. Лицето й беше сериозно,
а в очите й се четеше загриженост, която
младата дама всиячески се опитваше да прикрие. Тя се приближи, хванала с две
ръце платнената си сива плоска чанта пред тялото си (сигурен знак за
несигурност) и, забила поглед във върховете на обувките си (‘REPLAY’ колекция 2010) поздрави:
– Добър ден.
– Добър да е – отвърнах. Бях
се изправил от уважение (старовремски навици) и седнах чак когато и тя се
настани нервно на стола.
Беше седнала на самия ръб,
стъпила здраво на земята, сякаш всеки момент щеше да скочи. Въпреки че с
мнимата сериозност на лицето си тя се опитваше да прикрие вътрешната си борба,
езикът на тялото й я издаваше – ръцете й, сключени върху дамската й чантичка в
скута (както вече споменах), ясно говореха за несигурност в действията. Иначе
беше красива (според човешките критерии, а в мен определено беше останало нещо
човешко) – дълги, стройни крака, подчертана талия, стегнат бюст, прави рамене,
чувствени устни, високи скули, кафеникави меки очи и коса с цят на разтопен
марципан. Беше на метър и нещо разстояние от мен, но въпреки това можех ясно да
доловя неравномерния й пулс и да видя примамливо пулсиращите под бялата й тънка
кожа вени, изпълнени с кръв. Ах, само ако подозираше каква опастност бе
надвиснала над нея като дамоклев меч и заплашваше всеки момент да се стовари
върху нея, впивайки острите си зъби в елегантната й шия и източвайки кръвта й
до капка... Може би щеше да хукне да бяга, а може би не – не всички бяха
толкова еднакви, колкото различни. Мислено се усмихнах. Това им е чара на
хората – толкова са непредсказуемо предсказуеми.
– Аз съм Саманта Уиндли – каза
след малко, но не подаде ръката си, така че и аз задържах своята в скута.
– Частен детектив Брайън
Самърхейс – представих се.
Уиндли поклати глава и отново
сведе поглед. Аз се облегнах на стола си и се усмихнах, за да се опитам да я
успокоя поне малко. Нямаше нищо по-лошо от
нервна/неспокойна/недоволна/несигурна (и така нататък) жена.
– С какво мога да Ви бъда
полезен? – попитах вежливо.
– Ами … – госпожа Уиндли все още звучеше несигурна, въпреки че погледът ми би
стопил и камък. Отвори неловко плоската чантичка и пръстите й зачовъркаха из
съдържанието й. След малко подхвърли на бюрото пред себе си три снимки и
затвори чантата.
Вниманието ми се насочи към
снимките и когато ги приближих към себе си, усмивката ми се стопи.
Тревисто зелени интелигентни
очи, издължено сърцевидно лице, V-образна брадичка, подчертани чувствени устни, прав нос, тъмноруса права
коса, обсипана с лунички кожа.
От къде може да я познава...
Чакай, това тя ли е... Нарочно ли го прави...
АДЕЛ.
Мислите в главата ми се пръснаха като рой скакалци.
Ако бях способен да изпитам мигрена, може би това щеше да е най-точното
обяснение на чувствата ми в този едва ли не повратен момент. Момичето на трите
снимки беше точно копие на Адел Годрон – моят кошмар, моят смисъл, моето
вдъхновение и моята страст – след близо 400 години (не си спомнях точно число).
В гърдите ми се надигна блед прототип на мъката, която ме разяждаше, докато бях
още човек преди близо... 400 години. Почти бях забравил какво е да изпитваш
каквато и да е болка и ето че днес (а си мислех, че денят бил скучен!) за първи
път от (приблизително) 400 –минус– 27 години за първи път си спомних, че имам
сърце. Сладката болка в гърдите ми напомни за творчеството на Едгар Алън По, Франция
през 17-18 век, хералдическите лилии и лова на вещици. Доколко те бяха
свързани, си знаех само аз.
– Това е Консуело Кастийо.
Препускащите хаотично скакалци
секнаха и аз веднага ги натиках обратно в буркана, завинтвайки здраво
капачката. Благодаря, госпожо Уиндли!
– Момичето, което изчезна
преди една година? – попитах, хващайки се като удавник за сламка за първото
нещо, което ми хрумна, докато вътре в мен сякаш някой раздробяваше
вътрешностите ми. – Което подлуди цяла Флорида?
– Да – потвърди госпожа
Уиндли. – Тя и дъщеря ми бяха най-добри приятелки. Предпочиташе да я наричат Уили, макар, че някои я наричаха и Кони. Приемните й родители се отказаха
от нея малко, преди да изчезне. Дъщеря ми ми разказа, че Департаментът за
обществени грижи постоянно прехвърлял приятелката й от семейство на семейство и
при никои не се е задържала повече от три-четири месеца – тя направи кратка
пауза, за да си поеме въздух. Сърцето й заби по-бързо и можех да предвкуся предстоящото
й емоциално избухване. – От както изчезна Кастийо, дъщеря ми е като зомбирана.
Почти не се храни, стои по цели дни затворена в стаята си... Бузите й хлътнаха
и лицето й е с цвят на мъртвец! – очите й започнаха да шарят из стаята, сякаш
търсейки помощ, замъглени от напиращите сълзи, които скоро потекоха по страните
й. – Докторите определиха състоянието й като тежка депресия и казаха, че в това
състояние не е изключено да направи нещо крайно, като например да посегне на
живота си. Какво ще правя аз, ако...
Тя не се стърпя, тялото й се
сгърчи, преви се на две и зарови лице в шепи. Разтърсващите я ридания ми
напомниха за крехкостта на човешките емоции, до която ние – прокълнатите –
нямахме достъп. За момент не съжалявах, че бях този, в който ме беше превърнал
онази случаен скитник в Орлеан; Емоциите на прокълнатите са винаги твърди като
скала, непоклатими и е трудно да ги изкорениш. Намрази ли те прокълнат, бъди
готов да те мрази с векове. Влюби ли се в теб прокълнат, почти невъзможно е да
изстинат чувствата му. Привърже ли се към теб прокълнат, можеш да разчиташ на
приятел, готов да убие и брат си заради теб. И може би това бяха главните
проблеми на моят вид. „Пристрастяването”.
Станах от стола и отидох до
хълцащата и подсмърчаща госпожа Уиндли. Прекрасно знаех какво въздействие имаха
върху хората меките ми, но същевременно проницателни, странни синьо-сиви очи,
затова заобиколих бюрото и клекнах пред изтерзаната жена, слагайки приятелски
ръка върху коляното й.
– Хей – започнах с мил тон. –
Недейте да плачете. Щом това е толкова важно за сдравето на дъщеря ви, ще намеря
Кастийо – „...жива или мъртва...” – и
всичко ще се нареди. А сега се успокойте. Моля ви.
Госпожа Уиндли се изправи,
поклати утвърдително глава и ми хвърли бегъл поглед, който беше достатъчен, за
да се нормализира пулса й. Извади несръчно от джобчето на сакото си една
кърпичка и избърса сълзите от подутите си, зачервени очи, които сигурно я
боляха, и я пъхна обратно. Спиралата й се беше разтекла на вадички по страните
й, преди да я избърше с кърпичката (въпреки това останаха следи).
Припряно се върнах на мястото
си, докато, подсмърчайки, клиентката ми извади от чантичката си един издут
пепеляв на цвят хартиен плик и го плъзна по лакираната повърхност на бюрото към
мен.
– 200 долара – каза. –
Останалите после. Независимо дали сте се провалил... или не.
Последното „или не” го каза с
особена надежда в гласа и с това си спечели моето мълчаливо одобрение. Тя и
представа си нямаше какво бях преживял аз, но не се бях отказал, а продължавах
да се боря въпреки всичко и всички, просто защото нямах друг избор. Кой
прокълнат не би искал отново да види отражението си в огледалото? Или да
почувства разтърсващата емоционална нестабилност на човешките крехки и чупливи
тела? Да може да чувства по толкова лесен начин, да се плаши, да не осъзнава
през цялото време уязвимостта си? Да може, ако му писне, да си забие нож в
сърцето, който в такъв случай би го убил, а не просто парализирал?
Имаше и някои, които не искат.
Винаги ще има.
Саманта Уиндли се изправи,
тикна в ръцете ми една визитка и тръгна да излиза, изтръгвайки ме от
разсъжденията ми с дрезгавото си „Довиждане!”. Само измънках нещо в отговор, а
когато вратата се затвори след клиентката ми, известно време се взирах в плика
с парите, без да го докосвам. После с болезнена охота приковах вниманието си
върху снимките, пъхайки визитката в задния джоб на дънките си.
Ах, Адел! Ако знаеше, че
съществува живот след живота, дали би го споделила с мен? Дали би се съгласила
да порим двамата вечността с греблата на нашето съществуване, заедно? Дали би
се притеснила, ако знаеше сега, че съм на път да издирвам твое абсолютно копие,
чийто лик, гледащ ме сега от тези три снимки, рушеше безпощадно изградената от
мен бариера между миналото и настоящето? Как ми се искаше да върна времето
назад с 362 години (по дяволите, изчислих го!) и да не бях заминавал за Орлеан
в онзи злочест Ноември. Сега всичко щеше да бъде различно, напълно различно,
ако бях послушал онова, което тогава минаваше за „егоизъм”.
Може би трябваше да съм ядосан
на Саманта Уиндли, че отвори тази зарастнала рана, но именно нейната
непосветеност в моя свят я спасяваше от гнева ми. Погледът ми падна върху
зелените очи на мнимата Адел от снимките.
„Ще те намеря, Ад... Консуело Кастийо.”, наумих си., „Искам да се уверя в подозренията си. Дано
зелените ти очи са още живи.”
– Дано – сякаш казваха те.

Баси якото име първо
<3
Идеята за Адел нещо много ми напомня за Катрин от Дневниците..
Бту, не разбирам защо всички си увеличавате шрифта на произведенията, wtf?
Иначе идеята е интересна, имаш хубави описания, но действието се развива твърде бързо според мен.

Мерсии ..
Идеята за Адел, колкото и странно да ви звучи, ми хрумна докато четях 'Лолита', но може и да има някакво далечно вдъхновение от Катрин ..
Според мен всички съвсем основателно си уголемяваме шрифта на произведенията, защото иначе е неудобно да се чете толкова много текст с такъв малък шрифт.
За съжаление действието наистина се развива твърде бързо, тъй като започнах произведението в не много добра обстановка (а и музата ми леко понаболяваше) .. По-нататък ще гледам да вмъквам повече описания и да наблягам на детайлите, защото е наистина непрофесионално действието да се развива бързо.

~ * ~ * ~


След
краткия диалог с очите на Кастийо (който лъхаше на повредени мозъчни клетки) от
фото хартията, се прибрах в къщи (или поне в това, което ми служеше за „вкъщи”). Сложих блузата на Кастийо
в една найлонова торбичка с цип, за да се запази миризмата, и се наставих
повече да не я душа, освен когато трябваше.
С неудоволствие осъзнах, че
банките ми са свършили. В хладилника нямаше нищо друго, освен, ествествено, лед
(ако някой човек разкриеше този факт, щеше много да се очуди, а някой
по-суеверен можеше и да ме посочи многозначително с пръст. „Тер-му-ле!
Тор-ну-лес!”, крещеше защитните думички уплашеният човек от представата ми и ме
сочеше с дългия си показалец). Но той нямаше да ми е в полза, щом Жаждата
започне да изгаря гърлото ми. За не толкова скромните си 362 години прокълнат
живот се бях научил да потискам Жаждата за живот, ограничавайки я само до леки,
докачливи огнени езици във вътрешността на гърлото ми. И все пак тази вечер
нямаше да е зле да направя едно посещение до болницата.
Седнах пред малкия лаптоп с
размерите на тетрадка и заредих търсачката. Компютърът беше един от най-новите
и си работеше чудесно, поради главната причина, че нямах личен живот (не ми и
трябваше... „[Хаус
е заинтригуван от отношенията между Чейс и баща му]
Д-р Чейс: Хубаво ли
ще ти е, ако аз се меся в живота ти?
Д-р Хаус: Много гадно.
Затова нямам такъв.”), за да свалям филми да гледам и пр., така че паметта не
беше натоварена особено. Намерих доста информация за Консуело Кастийо, която
подлуди цели няколко щата през изминалата една година. Щракнах върху първия
резултат и за част от секундата страницата се отвори. Зачетох се
Ако бях умрял... тоест – истински умрял още през моя роден 17
век, сега нямаше как да знам, че ще мога да говоря с човек, който е на другия
край на света (относително казано), че ще мога да летя в небето без –
забележете – да съм „сключил договор с дявола” и, следователно, да съм
преследван от възможността да свърша на някоя клада, че ще има такова нещо като
интернет, че ще можем да летим сред звездите и така нататък и така нататък...;
Но все пак ако имаше начин, бих заменил безсмъртието си за смъртност, бих си
намерил съпруга, бих си създал семейство, а след като умра децата ми щяха да
изсипят върху мен два тона пръст – достатъчно, за да затрудни някой не/познат,
грабнал лопата и надвесил се над гроба ми с не особено чисти намерения.
(Но това важеше само, ако на
мястото на „ако” имаше „когато”; което пък беше малко вероятно, но това беше
друг въпрос.)
Липсваше ми старото време,
романтична и опасна Франция, пропита от пороци и несправедливости, пари и
буржоазия. Родих се и умрях още преди Густав Айфел да построи тъй известната
Айфелова кула – символът на моята родина. По онова време, когато хората от
простолюдието изпитваха суеверен страх от по-интелигентни жени и ги изгаряха на
кладата, под обвинението, че са вещици, аз бях граф – грешник, като всички
други. Нагрубих съпругата си, изгубих любовта на единственото си дете –
прекрасната моя дъщеря Кларис. Двете ме напуснаха (и по-добре, преди Кларис да
ме беше намразила безнадеждно) и аз започнах да пропадам все повече и повече в
бездната на пороците. Системно нарушавах десетте божии заповеди, извършвах
всеки от седемте гряха и единственото, което ме защитаваше, беше титлата ми.
Защото щом бях част от буржоата, имах пари да ходя по театри и да си купувам
скъпо вино и дрехи, на мен ми беше позволено всичко. Дори да убия безнаказано.
Но всичко се промени, когато се натъкнах на Адел.
Понякога изключителната
фотографска памет ти вършеше лоша услуга.
Нищо не ме задържаше повече в
този апартамент, играещ ролята на мой дом. Затворих лаптопа, без да го
изключвам, защото по-късно щях да го използвам (така и така през нощта беше
биологично невъзможно да заспя). Не мислех още от сега да започвам
разследването. Но най-късно утре, под прикритието на нощта. Нямаше по-хубаво
време за работа.
Както и за приятелски срещи.
За това по-хубаво място от склад с кръв не можеше да съществува. А сега вече наистина се нуждаех поне от една чаша,
за да изкарам нощта.
Побързах да изляза, като се
уверих, че съм заключил добре, качих се в колата си (стар и очукан фолксваген)
и се запътих към болницата.

~ * ~ * ~

~ * ~ * ~

– И вие не направихте нищо по
въпроса?
– Що за въпрос! Какво можехме
да направим?
– Госпожо, успокойте се. Не ви
обвинявам. Не приемайте думите ми по този начин. Ще ме улесните значително, ако
просто отвръщате на въпросите ми с отговори.
Кратка колеблива пауза...
– Ами... Нямахме шанс. Тя беше
невъзможна. Колкото по-човешко се отнасяхме с нея, толкова по-арогантна
ставаше. Накрая се принудихме да се откажем от нея, въпреки всичките грижи и
нерви, които пропиляхме, за да й е добре.
– Добре... А сега ще позволите
ли да огледам стаята й?
Те потвърдиха съгласието си с
по едно неохотно кимване. Изправихме се и господин Фокс ме поведе нагоре към
втория етаж, където е била (и май още беше) стаята на Кастийо. По лицата на
вече бившите й приемни родители можех да заключа, че яко им е вадела душата (да
не дава Господ: приживе), макар че те може и да са я обичали. Всичката
информацията, която изчетох за Кастийо вчера в интернет на чаша червени кръвни
клетки с аспирин, гласеше, че е била „момиче с избухлив нрав, твърд характер и
държаща на личното си мнение”. Ако това беше вярно, то може би Фокс са се
отказали от нея с основание.
Папа Фокс ми отвори бялата
дървена врата и ме пусна да вляза в стаята (чувах Мама Фокс да си мрънка под
носа долу в кухнята). Не за първи път влизах в детска стая, но тази беше
отражение на вкусовете на „модерните” родители. Честно да си призная, стените в
сини и жълти светове (както и същите мебели, представете си! а да не говорим за
лампиона...) доста тровеха очите и момичето с право ги беше облепила с възможно
най-много плакати. Сигурно и нея я дразнеха потискащите цветове. Огледах
плакатите: Britney
Spears, Celine Dion, Eminem, Rihanna, Metalica, Ke$ha, Debi Nova, Black
Eyed Peace, Lady GaGa, Ciara, Justin Timberlake и др. От филми и сериали имаше
Карибски пирати, Пърси Джаксън и Боговете на Олимп, Възраждане, Д-р Хаус
(сериал, който следя със скучна безпристрастност и се чудя как може този, който
го е прострелял /изпуснах първите два сезона и половина/, да е такъв кретен, че
да го остави жив... по-добре езика да му беше отрязал на този циник) и други,
кото не съм ги гледал никога.
– Все още пазим мебелите й –
обади се господин Фокс от прага и ме изтръгна от песимистичната жестокост към
онзи всеивестен цапнат в устата куц доктор (вярвам безропотно, че той ще ми
прости предишните скоби).
Поклатих глава в отговор.
Понякога беше дразнещо да ти казват неща, които вече знаеш. Разбира се, че това
са нейните мебели. Не изглежда някой
да е правил разместване или да е подменял мебелите, а те не са подходящи за
възрастни хора, нито за много малки деца, освен това отвсякъде се долавяше една
и съща нежна миризма с дъх на карамел (удар под кръста), която сигурно
принадлежеше на Кастийо (нямаше на кой друг /де да не беше така!/). Без малко да й се ядосам, че миришеше подозрително
еднакво с безкомпромисно мъртвата Адел, но изтиках спомена в едно ъгълче в
съзнанието ми, за да не ми пречи на работата. В нея никога не трябва да се
влагат чувства, иначе това не би било работа.
Пристъпвах бавно, оглеждайки
стаята. След по-малко от минута, господин Фокс се извини, каза, че има работа и
ме остави сам. Това й чаках. Вече с по-бърза крачка отидох до двукрилия
гардероб, отворих го и карамеленото ухания ме блъсна в лицето като развален
домат. Спрях да дишам и концентрирах мислите си. Разноцветните дрехи вътре бяха
в пълен хаос, но поне чистотата компенсираше липсата на ред. Разрових се в
купчината, търсейки нещо малко, за да мога да го напъхам в джоба си, но пропито
от нейната миризма. Шалче, например. Или шапка (миризмата на човека винаги е
най-осезаема в косата). Но намерих нещо по-добро.
Беше тънка, кървавочервена
блузка. Смачкана на топка не беше по-голяма от юмрука ми. Тъканта беше така
наситена с тази миризма, че не се стърпях и зарових нос в блузата, вдишвайки
дълбоко, бавно и съсредоточено. Няколко пъти, без да съм съвсем сигурен, че
знам причината за действието ми. Беше спорно. Направих го или от сляпо чувство
на чист мазохизъм, или потребност да си спомня болката, но пред себе си се
оправдах с това, че трябва да запомня миризмата, за да мога да я проследя и да
намеря Кастийо (...макар точно сега да не
ти е нужна., довърши едно тънко гласче в главата ми).
Блузата миришеше на това
момиче. А то миришеше на Адел.
(Защо?)
Смръщих се и напъхах блузата в
джоба на сакото си, затваряйки гардероба. Стаята не беше много голяма, така че
нямаше да ми отнеме много време да я разгледам. Прерових бързо, но внимателно
чаршафите и възглавниците върху леглото, внигнах матрака (не знам защо имах
чувството, че днешните тийнейджърки крият тайни под матраците на леглата си),
плъзнах се под леглото и огледах стената (ако бях човек, щях да кажа, че
лимонено жълтия цвят на неприкритата част от стената под леглото ми бъркаше в
здравето, но за жалост, де факто аз нямах такова); но не намерих нищо. Изправих
се свръхпъргаво и насочих вниманието си към секцията вдясно срещу леглото.
Горните четири лавици от нея бяха отрупани с книги, на долната имаше малко
телевизорче, а под него – двукрил шкаф. Претършувах шкафа – само възглавници, чаршафи,
хавлии...
Всяка книга от лавиците мина
през ръцете ми, преди да я върна обратно. Не можех да отрека, че малката е
имала доста добър вкус за книги. Библиотеката й не бе много голяма, но беше
разнообразна и с доста интересни заглавия, сред които фигурираха имената на
някои нови романи, които аз запаметих в главата си (попринцип бях голям
почитател на художествената литература). Едно заглавие обаче привлече
вниманието ми.


НАРЪЧНИК НА ВАМПИРА:
МИТОВЕ, ЛЕГЕНДИ И
ПРЕДПОЛОЖЕНИЯ

Всичко, което ви трябва

Нямаше нужда да се оглеждам –
можех със затворени очи, запушени уши и затиснат нос да кажа дали в стаята
имаше някой. Взех книгата и я пъхнах във вътрешния джоб на сакото си (беше
тънка, с твърди корици, но не беше неудибна). Едва ли някой щеше да забележи
липсата, а и смятах да я върна (невинен до доказване на противното), след като
я прочета и анализирам. Мислех да уплътня времето си през дългите безсънни
нощи, смеейки се на различните вярвания на хората по въпроса за вампирите.
Когато прочетех книгата, щях да намеря начин да я върна – какъвто и да е начин,
но щях да го направя на всяка цена. Бях напълно наясно, че току що извърших кражба,
и то съвсем съзнателно; също толкова съзнателно можех да кажа, че този факт ни
най-малко не ме притесняваше.
„Ако спазваш всички правила, губиш цялото удоволствие.”
– Катрин Хепбърн

2. "Гпулаво е да правиш планове за цял живот, ако не си господар дори на утрешния ден." - Сенека
~ Кастийо




Експеримент.
Полудявам.
Да, ако това не е някакъв
експеримент с моята изобретателност, сила, наблюдателсност и тям подобни
качества, спрямо възможностите, които съществуват и тези, които ми предоставяше
мръсното мазе, ще си ампутирам шестия пръст на третата ръка. Колкото и
невъзможно да звучи, кълна се, ще го направя, ако не бях права!
(Всъщност от край време постоянно
бях седнала, ама карай.)
Искаше ми се да имаше друг изход.
Това не беше за мен. Не беше честно! (Животът
не е честен!) Ако трябваше да се бия с някой, то той не би трябвало да е бърз и пъргав атлет, навършил 20, но с мозък
като на три годишен. По-щеше да ми отива да се търкалям в прахта с някоя на
моята възраст, вкопчила здраво ръце в косите й и дърпайки ги с всичка сила. Щях
да съм значително улеснена, ако си имах работа с лесбийка. Но явно съдбата беше
решила пак да си прояви чалнатото (без извинение) чувство за хумор. За щастие, получих възможност а й се изплезя
победоносно – бях запазила ако не непорочността на тялото си, то здравето на
психиката си!
Май здравата бях изперкала и със
всеки проклет ден се убеждавах все повече в това. Не съм много сигурна дали
говорех на себе си, на гласа в главата си или дали изобщо говорех. Държах се на
ръба и всеки момент можех да падна – рано или късно това щеше да се случи (щом
го проумявах, значи не бях кой знае колко зле психически).
И представа си нямах какво ще
трябва да направя, когато дойде Алън (имах впредвид – относно бягството...).
Ако носеше бутилка с някакъв алкохол, добре щеше да е. Щях да направя всичко
възможно да се докопам до бутилката, щях да му я ударя в главата с всичка сила
и да се втурна (поправка: да закуцам) през изхода навън.
Физическото ми състояние беше под
всякаква критика и това ме притесняваше най-много. В главата ми безбройните
въпроси се сменяха с картини от ставащото и представи за бъдещето.
Вратата се отваря. На сцената влиза
Алън. Носи поднос с храна – студена полу сурова пилешка пържола, прибори,
бутилка „Джак Даниелс”. Приближава се до Уили и сяда пред нея. Тя хваща
бутилката за гърлото и го пръсва в главата на Алън. Той пада. Уили изчезва през
вратата.
Или:
Вратата се отваря. На сцената
влиза Алън. Носи поднос с храна – студена полу сурова пилешка пържола, прибори,
чаша с вода. Приближава се до Уили и сяда пред нея. Тя взима
ножа/вилицата/евентуално лъжицата и наръгва няколко пъти Алън. Той пада. Уили
изчезва през вратата.
Къде ми изчезна въображението,
дяволите да го вземат?! Ами ако не дойде с нищо? Ако просто дойде, за да ме
унижи за пореден път, както правеше ежедневно? Не можех да доживея още един ден
в този ад. Ако този опит се окажеше несполучлив, следващият щеше да е покушение
срещу самата мен. Предпочитах да умра от собствената си ръка, защото поне щях
да знам, че ме е убил човек с достойнство, чест и най вече – мой верен приятел.

Не знам какво беше накарало Алън
да държи мазето осветено. Имаше едно малко прозорче, през което съседите можеха
да видят светлината. Не се ли страхуваше, че ще ме открият? Или може би си
мислеше, че хората вече са ме забравили?
Нееее... Не са ме забравили. Още
ме търсят. Знаех, че ме търсят.
„Може и да не те открият.”
„Моли се да е обратното, защото иначе и с теб е свършено.”
„Ами ако все пак не те открият?”, упорстваше тя.
„Ще ме открият.”
„Опитваш се да убедиш по-скоро себе си. Нали?”, проницателна, както
винаги., „Няма за какво друго да се
хванеш, освен за сляпата вяра, че ще те намерят. Г а с н е ш ! ...”
Последната дума се заби като шип
в съзнанието ми. Отровен шип, който не можех да извадя.
„Ами ти какво правиш още тук?”, попитах сакрастично., „Махай се!”
„Имам си причини.”
„Като например...?”
„Това не те засяга.”
„Засяга ме, и още как...!”
„Не те засяга.”
„Засяга ме.”
„Не.”
„Да.”
„Не, не и не.”
„Да, да, да и да. Това е моето тяло.”, не й оставих време да каже
още нещо, а продължих, „Да стоиш тук без
моето съгласие е като да нахлуеш в къщата на някой напълно непознат и да искаш
да те приеме като приятел. Моето тяло – моят дом. Моят дом – моята крепост.
Нямаш право да стоиш тук. Махай се.”
„Дори и да си права...”
„Права съм.”
„... няма да изляза.”
„Виж,”, започнах., „уморена
съм да споря. Направи ми услуга и не ме преуморявай повече. Предстои ми важна
нощ.”
Тя се оттегли и изведнъж сякаш
белите ми дробове се свиха, част от въздуха в тях излезе остро през носа ми и
съзнанието ми рязко се разбуди от вътрешния разговор с нея, който винаги беше нереален – като сън, унес. Оттегли се, но
знаех, че когато поиска, можеше пак да се завърне. За щастие, никога не можеше
да взема контрол над тялото и ума ми.
– Имах впредвид, да ме напуснеш –
казах под носа си.
И така беше добре.
Насилих се да се изправя.
Крайниците ми бяха изтръпнали от постоянното лежане върху прокъсания дюшек и не
ги усещах. Трябваше да се раздвижа. Когато вече бах на краката си, които бяха
сякаш кашкавалени, ми се зави леко свят, след това болката прерасна в няколко
секундно мъчение, през което имах чувството, че очите ми ще изхвръкнат. Тъкмо
започнах с гимнастиката, когато коремът ми шумно изкъркори в знак на протест.
Обещах му, че когато изляза, първото място след полицейското управление щеше да
бъде Макдоналдс. После насочих мислите си към неясната переспектива дори на
тази нощ.